Пристанът на доброто

разказ

Мост към надеждата

Мечтател. По образование - управленец, по призвание - творец.

Очаквай „Пристанът на доброто“ неделите.

Koгато той пристъпи в залата, се стъписа. Истински.

Бе минало повече от година, откакто я видя в цялата й прелест за последен път. Актьори, музиканти, публика, прожектори, дълго нестихващи аплодисменти, бисове, цветя - много цветя и всичко това в един-едничък оазис: сцената - туптящ извор, жива река, безбрежен океан.

С роднините му по кръв отдавна не деляха житейската пътека. Те бяха си отишли тихо и достойно, както и живяха тук на земята. Едничката вяра, че са на по-добро място го крепеше. Кирик беше близо 80-годишен, но никой не можеше да предположи, че е на такава преклонна възраст. Ако не бе бялата като планински сняг коса, старческите петна по ръцете и паяжината от дълбоки бръчки, татуирали лицето му, в гръб той си приличаше на младеж. В душата си бе останал дете, любопитно, търсещо и приемащо - всичко и всички, и черното, и бялото. Бе избрал, обаче, да живее цветно.

Изключено беше да успее да си стои вкъщи и да очаква заветната дата, за да вземе смешните пари, които получаваше от държавата за 45 години трудов стаж като счетоводител в една от несъществуващите вече фабрики с димящи комини в родния му Казанлък. В театъра помагаше от близо две десетилетия като осветител. За него светлината бе смисълът на всичко. На това учеше и младите момчета, който се завъртаха само за стажа си в храма на Мелпомена. После  пак оставаше сам.

Единственото му семейство бе тя - Нейно Величество Публиката. Измежду нея се чувстваше истински жив. Тъгата, че я нямаше вече толкова дълго, го поболя. Физически според прегледите, които стриктно и редовно си правеше, беше в перфектно здраве, но душата го болеше от ден на ден все повече и все по-дълбоко...

Осмели се да пристъпи. За десетина минути стигна до един от столовете в края на първи ред в зала 7 и приседна. Не чакаше никого.

В миг с крайчето на лявото си око забеляза странен отблясък  в съседство, долови същия пленителен аромат, белязал завинаги, прегърнал спомените от детството му. Не посмя да се обърне и да погледне. Избра да затвори очи и да се ослуша...

След месец живецът в залата започна постепенно да се прокрадва. Никой не бе виждал и чувал Кирик. Всички опити на колегите му от театъра да открият някаква следа от него удряха на камък. В деня на първата репетиция за премиерно представление я откриха.

Жълтата роза. Столът, на който се бе настанила, блещукаше едвам забележимо, сякаш прегърнат от божествен ореол. В първия  миг съставът на трупата  си помисли, че розата е изкуствена. Тя, обаче, ги изненада. Бе съвсем жива, сякаш току-що откъсната, окъпана от блещукащи капчици роса по венчелистчетата. А уханието и бе прераждащо. В миг актьорът, който се бе осмелил да я подържи, забеляза  нещо, което го порази. На едно от венчелистчетата сякаш пишеше нещо. Присви очи за части от секундата, изгарящ от любопитство да го разчете.

"Докато има светлина, има надежда, деца! Търсете я във всеки и във всичко, всеки ден. Пак може да се срещнем там някъде. Кирик."

Ръководството на театъра взе единодушно решение. Билет за този стол никога вече не бе пускан в продажба. Кирик се връщаше от време на време. Като пътеводна светлина. Усещаха присъствието му, подкрепата му - духовно и емоционално.

Никой никога не загуби надежда, че един ден той ще се върне, за да остане с тях завинаги.

ГЛЕДАЙ ЗАВРЪЩАНЕ

АРХИВ НА АВТОРА